“Докато чехи и поляци преобръщаха Системата с хастара й навън, грижливо отгледаните партийни дисиденти “бориха” БКП отвътре с искания за чист въздух и вода!”. С тези думи най-дългогодишният журналист в историята на местния и регионален печат маркира поредицата от събития, довели до т.нар. “нежна” и типична единствено за тези географски ширини революция. 22 години след онзи 10 ноември, в Димитровград е трудно да откриеш дисидент. Признава го с неохота и Милко Милков, който над половин век седи в ложата на събитията от обществено-политическия и икономически живот. Трудовият му път като журналист е преминал през десетки издания – местни, регионални и национални, на някои от които е и създател.

“Помня добре първите митинги. Кои бяха хората, които говореха? И за какво говореха? За чист въздух, за вода! Да се е чула дума против БКП? Лично аз не! Нито в Димитровград, нито в Хасково!”, разказва днес доайенът на димитровградските журналисти в опит да откликне на желанието ни да придадем различен, местен ракурс на повратната дата. Думите му, звучащи по-скоро като присъда срещу народопсихолгията на българина, се потвърждават и в димитровградския Исторически музей. Дори и по-задълбоченият поглед в архивите е болезнено категоричен: Липсват ясни доказателства, че тук са живели и друга категория хора. …Така и ще остане в аналите на историята…

Оказва се, че в града на Вожда Георги Димитров и на социалистическата пропагандна машина с подобна морална категория неморално в най-смутните години на Прехода са се кичили нечестиво приспособили се партийни и комсомолски секретари с ясно изразени допреди това “паркетни” функции...

10 ноември в Димитровград?! Дисидентите са кът, историците – мълчат!

- Какъв ден е за теб 10-ти ноември, бай Милко?

- Дата от календара. А ако става дума за тази дата през 1989-а година, това е друга работа. Работех в Хасково в редакцията на тогавашния областен всекидневник „Шипка”. Знаехме за пленума на БКП, но едва ли някой е очаквал, че точно на този пленум Тодор Живков ще бъде смъкнат от поста му на генерален секретар. По традиция дежурния екип на вестника, а и други колеги, около 5-6 часа след обед „набирахме” сили за нощното дежурство с по 50-100 грама твърд алкохол в „Централ”. Заведението бе на една ръка разстояние от редакцията и печатницата и затова го предпочитахме. Та, там чухме официалното съобщение. В първия момент всички в заведението замълчаха, после някой каза възторжено на твърде висок глас „Най-сетне!”, а чак след това се чуха ръкопляскания. Просто Тодор Живков бе омръзнал на хората и те искаха само неговата смяна. Едва ли на този ден, а пък и доста дни след него, българинът е предполагал по-нататъшния ход на събитията. По-паметливите много добре знаят, че до 10 ноември настроението беше само срещу Тодор Живков, а не срещу БКП. Срещу партията-ръководителка се заговори дни по-късно след като се видя и чу какво става в другите соцстрани.

- Последва ли, и ако да – каква бе реакцията на някогашната партийна върхушка в областта и в Димитровград след този повратен обществено-политически момент?

- В областта – на първо време привидно все едно, че нищо не се бе случило. В Димитровград първият секретар Христо Шишков последва примера на Тодор Живков и си подаде оставката (само той си знае дали не му е била поискана). Кметът (тогава председател на Общинския народен съвет) Сашо Димитров продължи да си кметува. Дойдоха на власт нова вълна комунисти – Георги Дончев, Ангел Найденов...

- По онова време имаше ли в Димитровград ясно изразена морална категория хора, наричани от историците дисиденти? Или се изчакваше предвидливо на завет по удобно време?

- Едно от значенията на думата “Дисидент” е лице, отклонило се от господстващата религия. А друго гласи: лице, което се противопоставя на управляващата комунистическа власт и осъществява дейност за установяване на демокрация. В този смисъл дисиденти имаше, но те бяха по концентрационните лагери и затворите и след установяването на т.н. демокрация бяха избутани в забвение. И изплува пяната. А това, че сега много хора се броят за дисиденти, си е чисто българска работа. Къде бяха те, когато унгарците въстанаха и Будапеща бе потопена в кръв, когато чехите умираха под веригите на съветските танкове по улиците на Прага, когато поляците със „Солидарност” преобърнаха Системата в страната си с хастара навън?... Спомням си много добре първите митинги. Кои бяха хората, които говореха? И за какво говореха? За чист въздух и вода. Да е чул някой дума против БКП? Лично аз не съм чул. Нито в Димитровград, нито в Хасково.

- Така наречената Промяна донесе ли тъй жадуваната десетилетия наред свобода на словото?

- На книга свободното слово го имаше и преди, на книга го има и сега. Преди, образно казано, можехме да псуваме американците и капитализма колкото си искаме. Сега – всички, с едно малко изключение – без тези, които седят зад дадено издание, независимо дали е електронно или печатно. И без свързаните с тях. Ако в миналото „свободата” на словото се определяше с партийни директиви, то сега те са заменени с финансово-икономически диктат. Което е все едно. И все пак се надявам, че с установяването на истинска демокрация в България, ще настъпи денят на свободното слово.   

Снимки © www.DGPAZAR.eu и Архив Исторически  музей-Димитровград 
Всички права запазени!