Атанас Капралов

един от водещите български автори с ярък собствен стил

Признат с творчеството си далеч отвъд пределите на родния Димитровград, Атанас Капралов е сочен за един от водещите български поети с ярък собствен стил. Роден през 1958 г. в града край Марица, завършил е „Българска филология“ в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Бил е секретар на съвета за духовно развитие в родния си град, уредник в дом-музей "Пеньо Пенев", общински съветник и председател на Комисията по култура и вероизповедания към ОбС.

През годините Капралов бе и главен редактор на вестник „Ориент експрес“. Впоследствие – и директор на Драматичен театър "Апостол Карамитев". Понастоящем е директор на столичния Национален литературен музей. Именно като такъв, негова е заслугата да се открият три литературни музея на български писатели.

За широката публика Атанас Капралов е познат като автор на текста към песента „Здравей, Димитровград!“, възприета като неформален химн на Димитровград. В оригинал композицията бе изпълнена от ангелогласната Ваня Костова, също родена в Димитровград.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Изнесена изложба за Елисавета Багряна представя Националният литературен музей

Отиде си Ваня Костова, изпълнила неформалния химн „Здравей, Димитровград!“

Именит наш поет с престижната Национална награда за чистота на българския език

Песен по текст на димитровградски поет сред финалистите във фестивала „Бургас и морето“

Стихове на Диляна Христова и Атанас Капралов звучат навръх Деня на четенето

Атанас Капралов е автор на стихосбирките "Нежен скитник", "Завръщане в слънцето" "Голота", "Дамгосан", "Жив и свободен", "Приближаване до взрива", "По мярка на духа" и "Божествен знак". Създател е на книжките за деца "Цветно чудо" "Балът на цветята", на сборници със спомени за родния си град, за поета Пеньо Пенев. Носител е на редица национални и на международни награди за поезия.

За творческите вдъхновения на Поета и за силата на писаното слово, със своя именит съгражданин разговаря Галияна Вълчева – дванадесетокласничка от димитровградската Природо-математическа гимназия „Иван Вазов“, в която Атанас Капралов също е завършил своето средно образование...

– Г-н Капралов, кой първи забеляза поетичния Ви талант? Кога и къде беше първата Ви публикация и кога осъзнахте, че искате да творите поезия?
– Вие ме връщате към най-романтичната епоха от живота ми. Епохата, в която живеех повече в мечтите си, отколкото в реалността…

Две бяха любимите ми занимания през моите ученически години – да играя футбол и да пиша. Но поезията стана моя съдба с времето, а спортуването си остана хоби. Първата си литературна награда спечелих в седми клас – книгата „Диви разкази“ от Николай Хайтов. А първата публикация на мое стихотворение беше във вестник „Димитровградска правда“ – по случай годишнината от създаването на ПМГ „Иван Вазов“. Купих си вестника тогава, вървях по улиците на моя роден град и изпитвах гордост и срам от факта, че моята изповед вече е публично достояние.
Много хора си въобразяват, че могат да пишат стихове. Не, истинските поети са единици,

ДА СИ ПОЕТ
С ГЛАВНА БУКВА
Е МИСИЯ

Твърде много качества се искат, за да бъдеш на „ти“ с това деликатно, фино, проникновено и високо изкуство.

В моя град пръв редактор ми беше поетът Кръстьо Кръстев, на когото съм искрено благодарен, а по-късно влязох в досег с изявени автори като Николай Заяков, Добромир Тонев, Недялко Йорданов, Николай Искъров, Христо Фотев,  Таньо Клисуров, Александър Геров, Валери Петров, Любомир Левчев, Иван Динков, Никола Радев, Павел Матев и др. Радвам се, че с времето станах приятел с водещите съвременни писатели на България.

– Разкажете малко повече за творческия процес. Откъде черпите вдъхновение?  Съществуват ли конкретни случки, места или хора, които Ви вдъхновяват?
– Има различни етапи в моя творчески път. Някога римите ме връхлитаха през нощите, напоследък дните ми са по-стихоносни. Преди време пишех повече, но рядко бях удовлетворен от резултата, защото критериите ми ставаха все по-високи и все по-безпощадни. Ненавиждам посредствеността във всичките й проявления, затова когато сядам пред белия лист, се стремя да съм максимално взискателен към себе си. Пиша, когато не мога да не пиша. Обикновено отправям молитва към Бог – да бъде с мен, защото раждането на едно добро стихотворение, освен всичко друго, е и божествен акт.

А животът е толкова разнолик, че винаги има откъде да се почерпи вдъхновение. Кога – от нечий окуражаващ поглед, кога – от неутолената ти жажда за справедливост, кога – от нарушената божествена хармония на този свят, кога – от усмихнатото утро или от разпилените коси на жената до теб…  Най-важното е да родиш послание, което резонира в бъдното. За целта е необходимо да бъде в такова метафорично облекло, че с времето да не губи от чара си…

– А имате ли любимо свое стихотворение?
– Когато на мои рецитали заставам пред непозната публика, задължително се стремя да протече ток между мен и нея, не си падам по формалните литературни срещи. И не крия, че през изтеклите години съм имал много незабравими преживявания в различни градове у нас, а и в чужбина. Изключително е важно първото стихотворение, с което обикновено се топят ледовете между мен и насъбралите се хора. Почти не помня случай, в който да не съм докоснал сърцата на поне малко част от присъстващите. Получавал съм безкрайно топли признания от къде ли не, а те са ме зареждали с енергия да вървя уверено по творческия си път.

Напоследък обичам да откривам рециталите си с моето стихотворение „Към върха“. То е знаково за мен, защото истинският човешки живот се състои в това –

ДА ИЗКАЧИШ
СОБСТВЕНИЯ СИ ВРЪХ

и да продължиш към другото измерение, към безкрайността... Обикновено редувам стари и нови творби, защото публиката иска да чуе нещо познато, но и да я изненадаш с нещо съвсем скоро написано. Безкрайно приятно ми става, когато видя как някой в залата шепне в унисон с мен някое мое по-известно стихотворение – това е най-безценната награда за поета…

– Каква е ролята на поезията в днешния бързо променящ се свят? Как прозата на забързаното ежедневие се отнася към поезията?
– Не съм привърженик на разни мои колеги, които изповядват принципа: „Писане заради самото писане!“… Винаги съм се изумявал, когато някой заяви, че читателите не го интересуват. Ами тогава защо издава книги – да си чете сам писанията и да не хаби ценна дървесина за тях.
Някога, в т.н. „тоталитарни времена“, поезията се издаваше в сериозни тиражи. Помня как през майските литературни дни в Димитровград, посветени на Пеньо Пенев, зала „Младост“ се изпълваше до краен предел и публиката възторжено аплодираше гостуващите изявени словотворци на България. От центъра на града до паметника на поета в едноименния парк се придвижваше многолюден поток от ценители на словото, за да отдаде почит на автора на „Когато се наливаха основите“. Тогава имаше негласна цензура и напук на нея се ценеше честната, истинската, безкомпромисната поезия – нерядко тя се разпространяваше от ръка на ръка. Високото слово беше на почит! То разбунваше духовете, то вълнуваше, то респектираше властта.
Сега ситуацията е малко по-различна. Ежегодно се издават безброй стихосбирки и книжарниците са

ЗАДРЪСТЕНИ
С ПРЕТЕНЦИОЗНИ
СЛОВОБЛУДСТВА

Нерядко се награждават бездарни пишещи, а талантливите не винаги са допускани до медиите, които озвучават понякога съвсем посредствени писачи. И въпреки това избраниците на високото слово рано или късно съумяват да стигнат до сърцата на подготвената публика. Друг е въпросът, че подготвената публика с годините все повече се превръща в екзотично малцинство. Четох в едно проучване, че в Чили се интересуват от поезия седемнайсет процента от хората. Боя се, че и у нас едва ли са повече. Тече процес на повсеместно опростачване – на всякакви нива. Простият човек е лесен за манипулиране. И няма как поезията да не е потърпевша в случая…

– Каква е връзката Ви с читателите през годините? Вие сте един от харесваните съвременни поети, които се радват на голям читателски интерес.
– На млади години се радвах искрено, когато получавах някаква престижна литературна награда. Но с времето разбрах, че наградите не са най-същественото нещо. Защото поезията не е спорт, в който се стремиш да надминеш другите пишещи. Тук няма секунди по-бързо, сантиметри по-дълго – ти просто имаш твой връх в живота и в словото, който трябва да изкачиш. А за целта са нужни познания, дух, целеустременост, характер и разбира се – талант. Важното е да станеш не най-добрата версия на този или онзи твой поетичен идол, а на себе си!

На пръсти се броят авторите с разпознаваем стил и за литературната критика, и за читателите. Тези дни ми се обадиха от Столична библиотека, че съм сред най-четените поети за 2025 г. И от други регионални библиотеки са ми съобщавали приятни статистики за мои поетични книги или книги за деца. Но държа да подчертая:

НИКОГА НЕ СЪМ ПРАВИЛ
КОМПРОМИСИ С ИЗРАЗНИТЕ
СИ СРЕДСТВА,

за да кокетирам с публиката. Моят принцип винаги е бил: не ти да слезеш на по-ниски нива, за да те харесат, а да извисиш читателя до твоите нравствени и естетически стойности. Когато след мои рецитали раздавам автографи и хората ми казват, че се чувстват няколко метра над земята, аз разбирам, че си е струвало моето безкористно будуване над белия лист.
Имал съм изумителни срещи с вдъхновена публика на много места и те ме зареждат със сили и енергия да не предавам високото слово, на което съм се обрекъл.

– Какво мислите за съвременната българска поезия?
– Тя съвсем не е хомогенна – има толкова много писателски сдружения, неформални обединения, групички или самотни воини на словото. Хиляди са кандидатите за поетична слава. Но съмнявам се истинските поети да са повече от десетина. Често журирам различни литературни конкурси и имам представа за нивото на пишещите в България.

Опитвам се да бъда обективен, да надмогвам политически и други зависимости, колкото и да ми е трудно при днешните условия, защото литературните кръгове подкрепят предимно „своите“ автори. Издават се литературни вестници, които са в ограничен тираж и почти не достигат до широката публика. Има два по-големи писателски съюза, които са във вражески отношения. Едните правят ревизия на времето на тоталитаризма, другите са обладани от носталгични пориви. И често стават сблъсъци между тях, които още повече ги разделят.

ДОБРИТЕ СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ
НЕ СА ОЗВУЧЕНИ ДОСТАТЪЧНО

и са почти непознати за обикновения българин. А някога всеки беше чувал имената и можеше да цитира нещо от Павел Матев, Валери Петров, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Георги Джагаров, Стефан Цанев, Иван Радоев и др. Сега ако попитате младите: знаете ли кой е Пеньо Пенев, те ще ви погледнат озадачено. Да, нашият Пеньо Пенев излезе от учебната програма и вече е напълно непознат за новите поколения.

Даже текстовете на поп-песните вече не се пишат от добри поети, а от самите изпълнители, което предполага накъде е отишло нивото – нагоре или в ниското. Първокласните ни лирици не са така популярни, както всякаквите там миски и звезди за един ден от разни реалити шоута. Но въпреки това аз съм оптимист и знам, че рано или късно ще се завърнем към истинските стойности. Иначе България, а и самият човешки род няма бъдеще. Защото „в началото беше словото“…
Само че то трябва да бъде продължено…
И надградено!

– Вие самият чувствате ли се част от едно конкретно поколение в литературата ни?
– И да, и не. Моето изграждане като личност и като поет (тези две неща вървят заедно!) започна през времето на тоталитаризма и продължава и до днес. Поетите от моето поколение имат различен житейски и творчески път. Аз не бях от галениците на съдбата на младини и често влизах в противоречия с тогавашната конюнктура. Особено след чернобилските събития възгледите и посланията ми доста се радикализираха. Имах сериозни здравословни проблеми след радиоактивния дъжд, който ни валя през пролетта на 1986 година. Бях омерзен от безочието на тогавашната върхушка, която след въпросната авария се снабдяваше с чисти биопродукти, а народът – кучета го яли! Ние даже не бяхме предупредени навреме за случилото се и грозящата ни опасност.

Немалко от стиховете, които пишех по онова време, трудно можеха да видят бял свят в литературните издания. Но на рециталите получавах възторжена подкрепа от жадната за истина и справедливост публика. Е, разбира се, плащах и съответната цена за целта. Само че аз не съм от хората, които целят да осребрят своите някогашни по-дръзновени постъпки. Нароиха се толкова псевдоборци срещу тоталитаризма впоследствие, че нямам никакво намерение да се нареждам в техните стройни редици. Стремял съм се да пазя достойнството си, като

НЕ ВЛИЗАМ
В ОПАСНИ ЗАВИСИМОСТИ

по-нататък… И никога не съм сядал пред белия лист със съзнанието, че ще се самоцензурирам, за да угодя някому или за да постигна нещо против принципите си.
Поезията е самоубийствено изкуство, тя не търпи компромиси. Има поети от моето поколение, които се опитват да спазват по-висока духовна хигиена при писането и те всъщност са част от приятелския ми кръг.

– Има ли съвременни поети, които ви впечатляват?
– Разбира се, че има. Но аз ще ви споделя имената на пишещи, които не са чак толкова известни, а в последните години укрепват перото си и трупат авторитет. Това са Светлана Николова от Харманли, Красимира Макавеева от София, Ваня Велева от Ямбол, Петя Цонева от Габрово, Диляна Христова от Димитровград, Кольо Колев от Бургас, Павлина Йосева, Стефания Цанкова, Цвета Иванова… Денис Олегов е последният лауреат на литературната ни награда „Владимир Башев“. Лично за мен беше откритие срещата ми с Весела Димова от Плевен – първокласен кардиолог и завършена поетеса едновременно!

Иначе кръгът от автори, с които най-често общувам, са т.н. „Дебелянови поети“, с които се срещаме през месец август в Копривщица. Там се провеждат едни от най-добре организираните и смислени литературни празници в България с моето активно участие. В лауреатския рецитал обикновено се включват Иван Есенски, Димитър Милов, Маргарита Петкова, Ивайло Диманов, Недялко Йорданов, Георги Константинов, Калин Донков,  Димитър Христов, Камелия Кондова… Присъстват само със словото си Иван Динков, Валери Петров, Петър Велчев, Ивайло Балабанов, Найден Вълчев…  За съжаление вече ги и няма безценни приятели като Славимир Генчев, Георги Н. Киров, Йордан Фурнаджиев…

Уви, списъкът с липсващите ми хора на словото става все по-обемист…

– Ще се радвам да споделите спомени от личните си среща с човека, поета и преводача Валери Петров...
– Преди Десетоноемврийските промени имах доста стихотворения, които трудно можеха да бъдат публикувани в печата по причини, които вече обясних. Рецитирах някои от тези мои по-скандални текстове на разни литературни празници, където имах възможност да се изявя. Обикновено получавах сериозна подкрепа от публиката заради несъобразяването ми с тогавашната конюнктура. Но и проблеми си имах от време на време, разбира се. Та на един такъв рецитал при мен дойде непознат човек, дребен на ръст, в нещо като тужурка, и настойчиво ми каза, че е впечатлен и предлага да се срещнем и да разговаряме. Аз реагирах доста студено, защото го помислих за поредният доносник на ДС-службите, които тогава тайно или явно ме „обгрижваха“.

След малко моят състудент Ангел Колев от Чирпан дойде при мен и подхвърли нещо от рода на: за какво си говорихте досега с Валери Петров. Чак тогава присвих леко късогледите си очи и се вгледах внимателно в малкото човече, което преди малко ме беше притеснило. Отидох при него, подадох му сърдечно ръка и се извиних за недоразумението. „Разбирам на какво се е дължала враждебността Ви“ – отговори ми с усмивка той. На другия ден се срещнахме и разговаряхме, както авторът на поемата „В меката есен“ ми предложи.

Впрочем, тази наша среща не беше единствена. Впоследствие му ходих на гости и в неговия столичен дом. Беше

ФИН И МЪДЪР ЧОВЕК,
С ОЧИ, КОИТО
ВНИМАТЕЛНО ТЕ ПРОУЧВАТ,

но и те предразполагат да се откриеш. Излишно е да коментирам неговите огромни творчески заслуги – те са всеизвестни. И като поет, и като драматург, и като сценарист, и като преводач. Един любопитен факт – той не говореше английски, преведе Шекспир по валерипетровски през други езици… А за мен беше привилегия и чест, че проявява интерес към моята скромна творческа личност.

Преди време ми звъннаха от издателство „ЛЕТЕРА“, че неговата дъщеря е дошла и купила една моя новоизлязла книга по специалната му препоръка. Отговорих им, че бих искал лично да отида и да му я подаря. За съжаление не успях, защото съвсем скоро след това духът му пое към звездите…

– Какво е отношението Ви към нашия патрон – патриарха на българската литература Иван Вазов?
– Сигурно не очаквате да Ви говоря неуважително за автора на „Епопея на забравените“? Не съм от „новаторите“, които държат неговото творчество да се редактира, за да го разбират по-добре младите. Отказвам да приветствам издаването на шльоковица на неговия безсмъртен роман „Под игото“.

Вазов още приживе е увенчан със заслужената всенародна слава. Обикновените българи го боготворят, което провокира завистта на немалко негови колеги по перо. Всеизвестни са словесните престрелки между него и баща и син Славейкови. Кръгът „Мисъл“ се опитва да омаловажи творчеството му, обявявайки го за овехтяло. Но: „Мойте песни все ще се четат“ – отсича народният поет и пет години след смъртта му, през 1926 г., е открит литературният музей на негово име в София. Той пази подаръците от двата му юбилея през 1895 и 1920 година, знак за безпределната обич и признателност на целия български народ към този титан на словото – Сребърната лира с венец, орденът „Св. св. Кирил и Методий“, Царският указ, с който Вазов е обявен за Народен поет, поздравителни адреси и много други артефакти. Снимки, ръкописи, кореспонденция, спомени от роднини и съвременници разказват за забележителната литературна дейност на Патриарха на българската литература и участието му в обществения и политически живот в следосвобожденска България, приятелствата и съвместната работа на писателя с големите български общественици – Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов, проф. Иван Д. Шишманов и др.

Вече петдесет години тази забележителна къща е перлата в короната на Националния литературен музей, който имам високоотговорната задача да ръководя. Във връзка с нейната стогодишнина сме подготвили нова експозиция, аудиогид и филм за най-видния сопотчанин.
Иван Вазов е

ФУНДАМЕНТАЛНА ЛИЧНОСТ
НЕ САМО ЗА ЛИТЕРАТУРАТА НИ,

но и за самата България. Неговото име се е превърнало с времето в единица мярка за родолюбие!

– А Вашите спомени от Гимназията? Със сигурност тя вече е едно по-различно учебно заведение, но какви спомени сте запазили за нея?
– Учих в нея през седемдесетте години на миналия век – и тогава тя се ползваше със славата на елитно учебно заведение, чиито възпитаници обикновено продължаваха образованието си в различните български вузове. Да, сега е по-различно – вие бихте могли да се дообразовате навсякъде по света.

Иначе изискванията към нас, тогавашните ученици, бяха много високи. За да сме подготвени перфектно за следващия ден, не ни оставаше нито час свободно време. Е, затова ни се налагаше да хитруваме, като си спестявахме някои нови уроци. Все пак се нуждаехме и от малко отдих, от кино, от спорт…

Имахме много строга директорка – другарката Толева. Всяка сутрин правехме физзарядка в двора на гимназията, а после ни проверяваха униформата, дължината на косите… Аз не обичах да се подстригвам толкова късо, каквито бяха изискванията на учителите ни, и често влизах в противоречия с някои от тях по този въпрос. Рискувах да отложа дипломирането си заради намалено поведение. Но пък бях сред любимците на немалко преподаватели, особено по „моите“ предмети, а в ХI клас спечелих първа награда за цикъл стихове в авторитетен средношколски конкурс, което сериозно впечатли ръководството на гимназията – тогава словото беше на специална почит. И в крайна сметка завърших средното си образование с отличен успех.

Гордея се, че съм възпитаник на ПМГ „Иван Вазов“ и когато имам възможност, задължително присъствам на събиранията, организирани от моя випуск 1976. Петдесет години оттогава! Какво ли не бих дал, за да върна времето назад и да седна пак на зеления, издраскан със синьо мастило, чин…

Но пък пътя, по който впоследствие поех, също не бих заменил за друг, защото винаги съм се стремял да вървя по него уверено и с достойнство.  

– Какви са Вашите бъдещи творчески проекти?
– Това е един от въпросите, на който ми е най-трудно да отговоря. Не защото нямам творчески планове, а защото не всичко зависи от мен, обикновения труженик на словото. Преди време обявих пред моя приятелски кръг, че ще направя запис на мои стихотворения на всеки от планинските върхове в родината ми. И тъкмо да стартирам проекта си, така контузих коляното си, че само до върхове ми беше доста време…

През тази година излиза моята книга с избрана любовна лирика – около стотина стихотворения, в които пулсира моят интимен свят. Подготвям стихосбирка с изцяло нови поетични текстове. Аз съм доста самокритичен автор и бих искал с всяка следваща книга да дообогатявам и посланията си, и изразните си средства.

НЕ СЪМ ОТ ТЕЗИ ПИШЕЩИ,
КОИТО ИЗПАДАТ В УЖАС,

ако всяка година не пускат по нещо на литературния пазар – за да се вдига винаги шум за тях.
Ръководеният от мен Национален литературен музей има 50-годишен юбилей през 2026 г., а това събитие ангажира почти изцяло моето внимание напоследък, така че другите ми творчески проекти ще трябва да почакат. Ако Бог ми даде време, ще ги осъществя и тях. Имам покани от много места за литературни вечери с мое участие – едва ли ще смогна да се отзова на всички. Ще се радвам, ако такава покана пристигне най-после и от моя роден град. Там съм се появил на бял свят не само аз, но и двете ми дъщери, оттам е и моята съпруга – също възпитаничка на гимназия „Иван Вазов“.  Където и да ходя, винаги подчертавам моя корав димитровградски корен.

– Като поет коя е най-голямата Ви мечта?
– Много хора смятат поетите за въздухари, които са далеч от реалността. Да, главата ми нерядко е в космоса, но краката ми са здраво стъпили на земята. На младини имах какви ли не мечти, някои от тях се сбъднаха, други – не.

Правейки своите поетични изповеди, вярвах, че с времето светът ще става все по-добър – истинската поезия винаги е изповядвала високи нравствени стойности.
А дали е така или не – ще илюстрирам с едно мое ново стихотворение, което според мен е подходящ финал на нашия разговор…

НАЗАД

Кръвта ми теква изведнъж назад:
към корена,
към мамината песен,
в която припев съм,
към моя град,
от розов сън и от сълза замесен,

към раните на малкия бандит,
лекувани с вълшебства от Марица,
към строгия учител –
този гид
към смисъла,
към трудната шестица,

към книгите –
мистични очила,
които мойто бъдеще отгръщат,
към лудите ваканции –
с крила
от гълъбите в дядовата къща,

към първите момичешки очи,
удавили ме в своите подмоли,
към похода войнишки,
заличил
следи от царства приказни и роли,

към порива за чест и висота
в студентството,
в живота – с кал затрупан,
към думите на моя горд баща:
„Бори се за сърца,
а не за купи!“…

И днес,
след всички битки до откат,
след толкова разгроми и победи:
с едно сърце осъмвам по-богат
и с моята изтекла кръв –
по-беден!